МАДРИД

Столица на футбола за 1 ден и на Испания през останалото време



Понякога в живота на човек се случват странни неща. Някои ги наричат чудеса, а други късмет. На мен ми се случи нещо такова. По малко и от двете.Не, не тръгнах по вода, нито залепнах за тавана, но ако през целия си живот си ходил само на 2 футболни мача и изведнъж получиш от Хайнекен покана за Финала на Шампионска лига, на това му се вика „ чудо”, а за моите приятели, които до един са футболни фенове, това беше „ недоразумение”.

И тъй като моят разбор на играта на двата отбора по време на финала може да предизвика само смях в редиците на запалянковците, ще разкажа за това преживяване като турист попаднал на вярното място във вярното време.



Рано сутринта в петък на 21-ви май нашата малка група отлетя с директен полет до Мадрид, където на стадион Сантяго Бернабеу в събота щеше да се състои дългоочаквания финал между отборите на Байерн (Мюнхен) и Интер (Милано). Както можете да се досетите, футболната треска се усещаше още на летището. За първи път в историята на Шампионска лига, финалът за купата се провеждаше в събота и много от запалянковците бяха решили да пристигнат един ден по-рано, за да се насладят ( и наквасят) в този красив и подреден град, в който за разлика от нашата столица има какво да се види. Тълпите фенове бяха залели летището и се виждаха шалчета, знамена, плакати и отвсякъде се чуваха футболни химни. Същото беше и в целия град, който беше обхванат от футболна еуфория. Не говоря за хилядите реклами на спонсорите за въпросния финал, нарисуваните автобуси, специалните менюта за фенове в ресторантите, а за това че във всеки разговор на улицата или магазините, присъстваше думата „футбол”. Дори и проститутките бяха излезли посред бял ден по улиците и площадите и въпреки жегата от 30 градуса на сянка, търсеха клиенти сред тълпите туристи ( основно италианци и немци), но те като че ли предпочитаха да намерят някъде на хладно да изпият десетина бири и да попеят, отколкото да се отдадат на ласките на „ жриците на любовта”.



Имахме на разположение близо 7 часа преди автобусите да ни вземат от хотела и да ни закарат извън Мадрид на партито( организирано от Хайнекен в една истинска хасиенда), та решихме да обиколим пеша някои от забележителностите на града, които не бяха включени в организираната обиколка на следващия ден. Някои предпочетоха да отидат в музея на „Реал”, но аз реших, че трябва да използвам по същество фотоапарата, който ми тежеше на рамото още от тръгването от София. С карта в ръка, бутилка вода ,малка книжка за Мадрид и настроение, тръгнах към Puerta del Sol.



Площад, който съществува още от 15 век . Разположен зад една от вратите на крепостта и наречен така, защото портата била насочена на изток и през нея изгрявало слънцето.Привлекателно място и за туристи, и за джебчийки. Както разбрахме за съжаление от гидовете, повечето от тях от България и Румъния( чувал съм че в Мадрид е втората по големина българска колония след Барселона). И как да не отидеш на този площад, като на 100 метра една от друга са 2 от забележителностите на този град . „Мечето”, което е хералдичният символ на Мадрид и „ нулевият километър”, който представлява една нарисувана върху плочките звезда, считана за център на Испания. И ние в Русе имахме една звездичка на централния площад, която всички считаха за идеалния център!!! Не е трудно да се досети човек коя от двете се е появила първа, но добрата новина е че явно русенските архитекти са чели много книжки...



На няма и 5 минути се намира Plaza Mayor. Началото му датира в далечната 1589 г, но в този му вид е реалност от 1790 г. , след редица промени и намесата на много архитекти. В днешно време е една от туристическите атракции на Мадрид, но ако екипът на „От местопрестъплението Маями”, начело с проницателния Хорейшо Кейнс разровят плочките, ще намерят кръв от убитите по време на коридите бикове и пепел от публично изгорените на клада жертви на Испанската Инквизиция през XV и XVI век, чиято гибел е била наблюдавана от 237-те балкона, заобикалящи площада.



Кралският дворец е друга забележителност, която всеки турист не трябва да пропусне ако разполага с 4-5 часа време, иска да се разходи в една нищожна част от 135.000 кв.м. площ на Palacio de Oriente, желае да разгледа колекцията картини или оръжейната и не е с амбицията да пие кафе с Краля на Испания Хуан Карлос, защото той просто не живее там. Аз нямах това време и това е една от причините да искам да се върна в този град, който ме заплени с изяществото на сградите, зеленината на парковете и безгрижието на неговите обитатели, които от никой обезпокоени използваха всяка сянка и всяка свободна минута, за да си починат или устроят пикник на открито. Казано простичко- да се порадват на живота, докато финансистите търсят изход от кризата.



Точно в 11 в деня на финала тръгнахме от хотела за първата точка от „звездното” турне на Хайнекен по забележителностите на Мадрид, а именно Circulo Bellas Artes, където на 5-я етаж домакините бяха спретнали софра като за сватба с много ядене и бира. Всичко това е много хубаво, но аз не съм „майстор” на надница, на който по това време вече му се пие бира. Още не се бях събудил истински и имах нужда от кафе. Някъде в съненото ми все още съзнание се привидя знак, на който пишеше : „Want coffee? Follow me !”(Искаш кафе ? Последвай ме!) И, о чудо, това се оказа реалност! Една от хостесите се разхождаше из залата с този пътен знак на рамо и още няколко сомнамбула като мен я следваха послушно като овце тръгнали на водопой. А тя просто ни заведе до асансьора и ни каза да натиснем копчето 7. Стигнахме до уникалната тераса, от която се откриваше гледка към цял Мадрид и където ни чакаше екип баристи, които чакаха зажаднелите за кафе фенове на футбола, за да ги удавят в кафе... Браво на бирената компания, която беше помислила за всичко!



Да си призная честно, трудно тръгнах от там, но имаше няколко неща, които аз и моят Nikon си бяхма набелязали и които трябваше да влязат в спомените ни от това пътуване. Първото беше фонтанът Cibeles, където всички футболни фенове познават като мястото, където агитката на Реал Мадрид се размазва при голяма победа на „белия балет”. Но явно заразени от светлия пример на южните ни съседи, испанците бяха избрали точно това място и този ден, за да протестират за нещо ( не говоря испански и не можах да прочета надписите на плакатите) и не можахме да се доближим и направим очакваните снимки там, но това което ми направи най-голямо впечатление беше организацията на този протест. На 10 метра зад групата от 5-600 човека, които мирно си пушеха, скандираха, развяваха знамена и плакати, вървеше група чистачи, които събираха фасовете и боклуците, а след тях пък вървеше машина, която миеше улицата.



Следващата спирка беше паркът Retiro, който беше домакин на организираните от всички спонсори на Шампионска лига зона за забавления. Какво ли нямаше там за истинския фен? Като се започне от магазините за сувенири, където най-евтините фанелки се продаваха за 25 евро и се стигне до топките на Adidas, с които се играят мачовете и които се разменяха срещу 130 евро и се стигне до Музея на Лигата с много снимки, оригинални фанелки с автографи и какво ли още не. Всяка от марките се беше постарала да направи нещо интересно за феновете в дните преди финала, но може би най-голям интерес предизвикваше репликата на Купата, с която всеки можеше да се снима. Опашката беше повече от 200 метра, но всички търпеливо чакаха да изживеят своя „ звезден миг”. Точно в този момент в главите на футболистите от двата отбора финалисти се е въртяла същата картина, но какво са изпитвали те, може би никой от тези в парка нямаше да разбере, защото от това да не ти стане сполучлива снимката с копието на Купата и това да не вдигнеш Купата в ръце са две съвсем различни неща. Казано простичко – няколко милиона евро разлика. Но затова са феновете, които бяха платили между 300 и 1500 Евро за билет ( а на „черно” достигаха 4000), за да могат техните любимци да имат стимул да гонят „ коженото кълбо” ( както обичаха да казват нашите футболни коментатори по Националната телевизия едно време).

Последната спирка преди „Сантяго Бернабеу” беше музеят Прадо, където нашите любезни домакини бяха организирали кратко посещение, но пък за сметка на това бяха наели най-ентусиазирания и най-щастливия от работата си гид, който бях виждал през живота си. Само 40 минути нашата група беше в един от най-големите музеи в Европа, привличащ над 2.000.000 посетители всяка година и въпреки, че не можахма да видим почти нищо от близо 5000 хиляди картини в музея, видяхме 2 от най-забележителните платна. Изключително странния триптих „ Градината на земните удоволствия” на Йеронимус Бош ( познато за мен име на художник от поредицата книги на Майкъл Конъли за детектива Хари Бош) и „ Las Meninas” на Веласкес . И как да не се върнеш в Мадрид като само сложихме филийката хляб на парата на манджата, без да я опитаме, като в онази приказка за Хитър Петър?



Остана ни само това, за което бяхма дошли – Финал 2010 на Шампионска лига. Какво мога да ви кажа за него – безупречна организация на испанците. Сигурно, защото мачове на които има над 50.000 посетители се провеждат всяка седмица и за домакините това беше нещо нормално. Като се започне от регулирането на движението по улиците към стадиона, разделянето на агитките, допълнителните указателни табели, паркирането на колите и автобусите. Нямаше хаос, нямаше нерви. Всички само предвкусваха удоволствието от предстоящия мач и нищо не можеше да попречи на това изпълнено с положителни емоции чувство. Преживяването на българската група започна към 6 в „ Champions village”, където всички спонсори отново се бяха погрижили за своите гости, като бяха осигурили толкова много за хапванеи пийване, че чак ми стана съвестно. Ама нали „ гладна мечка на мач не ходи”, та напълнихме чинийките подобаващо и след това тръгнахме към стадиона, където по-нетърпеливите бяха заели местата си още в ранния следобяд. Церемонията по откриването беше скромна, но впечатляваща и след това чухме първия съдийски сигнал. Как изминаха тези 90 минути не мога да ви разкажа. За мен това беше преживяване от изцяло нов тип. Не знаех накъде да гледам – към терена, към феновете ли, към фотографите? Направо ме заболя врата да се въртя във всички посоки, за да попия максимално от атмосферата на Сантяго Бернабеу. Я отида друг път на мач, я не. Исках всичко да изпитам, да усетя, да изживея радостта и разочарованието на феновете, да повикам с тях, да свиря с уста, да тропам с крака. Ако не сте били на едно място с още 80.000 човека, няма да разберете какво е чувството. Ако питате мен – хареса ми. Пак бих отишъл мач, но със сигурност няма да е на „ Левски Драгалевци”.



„Интер” стана новият Шампион. Мадрид и Милано не спаха онази нощ. В Мюнхен заведенията сигурно са затворили веднага след мача.Винаги има победители и победени. Започвам да се убеждавам в истинността на рекламата на една кредитна карта, която казва, че всичко може да се купи с пари, но емоцията и преживяването са БЕЗЦЕННИ.